Анище

Местността, намираща се на 12 км северозападно от Белоградчик,  открай време назовавана като Анище или Ханище до днешното село Граничак, заема широка, равна тераса на десния бряг на Салашка река, в непосредствена близост до сегашното шосе за село Салаш. От самото име е ясно, че руините са оприличени от местните жители в миналото на „хан“, поради все още личащите тогава по тези места останки от древен път през лесния за преминаване проход Кадъбоаз (известен още като Белоградчишки или Салашки). Става дума за известния стратегически римски военен път от Рациария до Наисус (Ниш), датиращ от първите десетилетия на I век.

Пионерът на българската археология Карел Шкорпил (1859-1944) научава за старините в местността Анище (Ханище) още в края на ХIХ век и сигурно ги отнася към римската епоха. Бележките му са запазени в личния му архив, съхраняван сега в БАН, но остават непубликувани, поради което обектът е преоткрит и става достояние на научната общественост едва в началото на 60-те години на ХХ век. Тогава при земеделски работи, тук случайно се попада на останки от масивна постройка със сложен план, датираща от II -III век. Намерено е съкровище укрито в гърне от 42 римски сребърни монети, най-късните от които са на императорите Требониан Гал и Волузиан (251-253). Постройката е била разрушена при някое от множеството варварски нападения в средата на III в., след което е била изоставена.

От 2001г. Исторически музей - Белоградчик започва провеждането на редовни археологически разкопки. В хода на 14 археологически кампании е разкрит, върху площ от повече от 2 дка, внушителен архитектурен комплекс от късноримската епоха. Разграничени са четири строителни периода, в рамките на всеки от които към вече съществуващите са добавяни отделни постройки, с цел увеличаване на капацитета на комплекса.

Първоначално той е включвал една голяма апсидална зала с обширно преддверие и пристроена към нея жилищна част. Залата е имала подподова отоплителна инсталация и е имала представителни функции.

Впоследствие, в рамките на втория строителен период комплексът е бил значително разширен в северна и източна посока. Освен това е бил издигнат околовръстен ограден зид, затварящ площ от още около декар и половина. Покрай западната и северната му страни са построени много нови жилищни помещения. Съдейки по монетните находки и керемидите с печат, вторият строителен период със сигурност датира от периода непосредствено след 364-367 г.

През третия строителен период извън оградния зид на комплекса, на северозапад, е била построена неголяма баня.

Дейностите, отнасящи се към последния, четвърти строителен период, са свързани с включването на банята в плана на комплекса и е започнат, но изоставен още в началото на работите проект за изграждане на резервоар за вода в нейното преддверие.

Съдейки по монетните находки, използването на комплекса е продължило до втората четвърт на V век, когато изненадващо е изоставен. Това време съвпада с най-опустошителните хунски нашествия в долнодунавските провинции на Римската империя, но никъде в чертите на обекта археологическите проучвания не са установили следи от опожаряване или други разрушения, причинени от нападение или от някакъв природен катаклизъм. Точно обратното, всичко говори за едно съвсем организирано напускане, въпреки доброто състояние на цялата инфраструктура.

В началото на проучванията, при все още незначителна разкрита площ, археолозите оприличават останките в м. Анище на извънградска римска вила. Впоследствие се налага мнението, че останките принадлежат на пътна станция, като разбира се нямат нищо общо с обслужване нуждите на обикновените пътници. Те е трябвало да ускорят и да направят по-удобно пътуването на куриери и други официални лица при изпълнение на служебните им задължения.

Според проф. Торбатов този архитектурен комплекс следва да се отъждестви с praetorium, което в контекста на пътната система трябва да се подразбира като специална постройка, предлагаща по-големи удобства и предназначена за непродължителен престой на високопоставени официални лица. Още през ранния римски период така се наричали резиденциите на провинциалните управители и сградите, които били издигани да обслужват техните служебни пътувания. Те се намирали в градове или край главните пътища (какъвто е трансбалканския римски път от Рациария за Наисус) и броят им не бил голям.

Досега на територията на България са проучвани само още три обекта, които са от тази категория: край с. Христо Даново, Карловско, до гр. Костинброд и край с. Ломец, Троянско.

За разлика от тях обаче, обектът край с. Граничак е запазен в автентичен вид от времето на неговото функциониране и не е засегнат от никакво по-късно строителство.